Разплаквам се лесно, често – за глупости. От безсилие, от обида. Разплаква ме „Малкият принц”, и „Стършел” ме разплаква. Ей тъй, от умиление!     Когато обстоятелствата опират до рев, обикновено го правя качествено. Понякога успявам. Друг път – не най-качествено! До изкривена гримаса докарвам положението, но и от това съм доволна.     Споделих ви, че в събота ми беше много съботно и излязохме с детето „по живот”. Има новопостроен фитнес на открито и забавлението е гарантирано. Малко неочаквано ме заприказва една млада жена, за да сподели, че децата ни са играли преди две години с топка и нейната дъщеря дълго си спомняла за това.  От дума на дума разбрах, че децата ни са с еднаква съдба и даже жестовете, с които едновременно казвахме – майната им на бащите, по добре да ги няма- бяха еднакви. Без уточнения – защо, как и къде…  На тръгване стана ясно, че малката има в понеделник рожден ден, просто така…а дали няма да може…?    Може, как да не може…    Те двете бяха някак невписващи се в реалността. Разказа ми, че детето й се променя, понеже другите деца му говорят, задяват го за това, че не знае баща си, че малката променя поведението си и това създава напрежение върху отношенията със сегашния й партньор…неща, за които бях чувала, но смятах за отживелица в днешния модерен век.  Твърденията на младата жена ми се сторихаха изкривени, но... Загледах се в Маги – дали споделя всичко с мен моето дете, се запитах. После реших, че тази майка е свръхчувствителна, нищо им няма на децата, играят, по-свити са, но това е от манталитет …и заспахме прегърнати вечерта с моето, много, много прегърнати.    В понеделник, разбира се, отидохме. Маги беше ентусиазирана, взехме подарък и цвете, и след кратко лутане открихме апартамента.    Стар военен блок, отдавна неосвежаван, огромен апартамент. И няколко весели деца. Моя милост бе въведена при майките. Някакви почерпки, торта, кафе и безмислени разговори за положението, образованието, градините, децата…бъбрене на загрижени майки с малки деца. Леко вдървената атмосфера при общуване на непознати хора, събрани от случайността.    Понеже пристигнахме по-късно, реших да поостанем след другите, за да не бъде съвсем сама рожденичката до края на вечерта. Вече насаме жената сподели притеснението си, че останалите гостенки са били ужасени от обстановката и от постната маса, разказа за отношението на съседите /спомних си навъсената физиономия на възрастната матрона, когато казахме името на детето, чийто адрес търсим/. Фактът, че приятелят й не беше вечерта при тях отдаде на това, че ничии чувства не биха издържали постоянното натякване от детето, че е нежелан и грубото му отношение. Един силен драматизъм струеше от думите и това никак не се връзваше с визията, с излъчването и…нещо не беше наред. Смяташе да се махне от тук, защото детето…не е добре за него. Малката станала деспотична и непокорна. Приятелят й…извади снимка – не, не го познавам – така се разбират, той е литератор, като нея, даже пише стихове, има изда…СТоП!    Приятелят й е поет?!!!     Да, и тя пише понякога, но…има само четири стихотворения, знае ги наизуст, всъщност – не ги знае, не обича да рецитира…     Боже! Защо ме наказваш?!!!     Никога не съм била по-уверена, че няма ненаказана несправедливост и че Провидението ни натрива носа по един или друг начин.     Точно преди да се изкикотя гръмогласно, в мига, в който въздухът щеше да започне да изпълва белите ми дробове за целта, я погледнах в очите…      И дъхът ми спря.      Това бе най-изгубената душа, която бях виждала напоследък. Бе толкова потънала в материалното, че не осъзнаваше как умира…      Тук някъде трябваше да се разплача. Бях попаднала в свърталище на поети, нещастни при това.     Но знаете ли, почувствах се превъзходно. Осъзнах колко на място бе този битнически апартамент, това объркано момиче с това прекрасно същество, което имаше за дете. Чудесно дете, облечено в памучна тениска, върху която бе сложена копринена рокля, косите му бяха свързани с панделка в крещящ цвят, а то, самото изглеждаше неземно!    Ако някъде трябваше да бъдат показани ангели, оплетени в капана на материята, това бяха те!     Моментът със смеха, после и сълзите го прескочих, да ви кажа. Направо по титовски преминах към същественото.     Остави таз материя, й казах. Ти си създадена да летиш, моето момиче. Не се страхувай от това, което си мислиш, че другите виждат в теб. Защото то не е това, което си. Ако се опитваш да вкараш уникалността си в отливката на  форма, приемлива за околните, това ще те разболее, най-малкото. Няма никакво значение от кога не са боядисвани стените и можеш ли да извадиш комплект от шест чаши за гости. Това, което трябва, е настроението от срещата на общи души…уви, тази вечер бяхме само две.     Да, животът е кофти, но и без пари се живее, когато го има упованието, че можеш да летиш, че знаеш да летиш!     Животът трябва да се живее с упование! С вяра!     Че като се разбъбрахме….няма да ви разправям, щото е наша тайна!:)         Тръгнахме си по кЪсно. Маги, загърната с неин пуловер, нали вечерите внезапно станаха студени. Аз засмяна и почти подлитваща…оставихме ги в рамката на осветената врата - майката и детето с огромни, топли очи.     Усмихнати.

Дали чичко Маркс не е бил прав, като е казал, че битието определя съзнанието?

Дълбок размисъл обхвана съзнанието ми, особено след като изчезнаха всички коментари...материалното си е материано, да!:)

Битието определя съзнанието тогава и само тогава, когато вярваш само в материалното.

Чудесно нарисувана картина!
Аз още помня една топла баница, която ми изгори пръстите ...

Боже, колко е хубав живота - стига да имаш сърце да го разбереш!

Вчера открих колко безмислено е да се надяваш и колко важно е да се уповаваш на вярата, че хората са изначално добри!:)
Все още се срещат летящи хора, макар оплетени в мрежата на битовизма...

Всеки живее в своята реалност. Хубаввите и красиви неща не могад да се видят и докоснат...Те се усещат със сърцето. А твоето е твърде голямо и за това се раздава безкористно. Благодаря ти за поредния дар!

''Вчера открих колко безмислено е да се надяваш и колко важно е да се уповаваш на вярата, че хората са изначално добри!:)''

Тит, хората СА изначално добри, докато не докажат противното :)))

Поддаването на безпочвен ентусиазъм и оптимизъм доведе света до този срив, в който живеем днес.

ПП. Поздрави за текста! И честито ти нова приятелка!
А когато нещата се променят, да не забравиш да пуснеш пак един пост. За коригиране на параметрите :)))

Да, хората сме прекрасни- достатъчно е да се погледнем с обич!
И да - "Трябва да се стремим към звездите , дори и да не ги достигнем, ще се научим да летим", бита е определение за отношението ни към света ...бих казала може да бъде беден, но уютен когато имаме детският порив в душите си и да вървим през него с любознателност, динамика и добронамереност!
Светъл ден !

И ти си от "тежките" блогъри, Тит!
Умееш да пресъздадеш една наглед обикновена случка от твоя ден и да ни хванеш за гърлото. Потънали в ежедневните битовизми, наистина пропускаме важни моменти в живота ни. Надежда има, обаче. До осъзнаването.

животът никак ама никак не е кофти, в крайна сметка всеки го разбира, колкото и жесток да е бил с нас детският ни свят. Хубава истинска случка.

Все по-често плачем, Тит, и все повече хора плачат... Причини - колкото искаш, а и те растат напоследък.
Векът ни уж модерен, а пък някои отживелици още живеят.
Страхотно пресъздадени емоции!

една среща с душата, не с очите. Тит, развълнува ме.

Хубав пост! Твърде зависими сме от материалното около нас за да го игнорираме напълно. Трябва да умееш да поддържаш баланс ... но не е лесно. Децата помагат ... докато са малки, после порастват, стават материални или пък хич не са. Гледаш ги и започваш да изпитваш съжаления, угризения ... но вече е късно.
Поздрави!

tit you have a young daughter for a 48 years old.

Уж реално крача, а все ми иде да подхвръкна!:)
Много си мил!:)

Where you made your career?

За да организираш делата си е нужна увереност в себе си.
Когато нещата не стават, освен да се запиташ "правилно ли го правя", бива да си зададеш и въпросът "Аз трябва ли да правя точно това?"!:)

Ан, и това е за друг постинг!:)

Аз не мисля, че останалите гостенки не бяха добронамерени. Бяха съвсем земни жени. Но ние за пръв път се виждахме и това, сигурна съм, имаше значение. Виж, ако бяхме деца...впрочем децата си прекараха чудесно и съм убедена, че и майките бяха доволни.

Но тежестта не ми пречи да подскачам от крак на крак, понякога, представяйки си, че съм облечена в керемидена рокля на едри плохи!:))
Червеното ми отива!;)

животът е онова извън плановете ни ;) и е хубаво повече да му се доверяваме и по-малко да планираме.:))

Малко поукрасявам...опасявам се, че беше по-скоро среща на две малко луди!:)

ние сме материални - неизбежно е!:)
Но тя бе някак различна и постоянно се притесняваше, че у тях е грозно и не може да направи богато /откъм качество/ парти. А това не се връзваше с маниерите й, с визията и излъчването.
Това е много дълго за обяснение. Градът е малък и по-голямата част от жителите му са заможни хора. Тук все още се спазват традиците от социализма - не малко хора могат да си го поволят. Еснафа е в стихията си!:)
Тя някак се опитваше да се впише в тази реалност...и не й се отдаваше!:)

можем да си общуваме и на фламандски, но все пак сме в български сайт!:))

И винаги сред тях ще има такива,които успяват да разкъсат мрежата на битовизма...

Ти си чудесен разказвач,мила!
Поздрави:)

Време ти е да слизаш от първа идруги чакат:)
Ще загубят търпение.
Те и затова модераторите трият ли трият анонимните.
Кой е този малък град,а с по-голяма част от тях богати?
Подскажи поне посокат по компаса?

Писах заможни, не - богати.
И тук върлува криза, но още не е с размаха си в Сливен, да речем.
Но е въпрос на време.

Тит, влязох специално (напоследък системата ме изхвърля и чета анонимно), за да ти кажа, че ми произведе необичайно явление. Поревах си на разказа ти, на мен очите са ми на мокро място и това не е за учудване. Обаче изведнъж се усетих, че освен това се и смея. Спомних си от детството една игрива закачка: "Дъжд вали, слънце грее - мечка се жени." И изведнъж осъзнах, че тези двама поети, дето се разбират, въпреки момиченцето и овехтелите стени, тях някой горе ги е събрал, точно заради упованието. Упованието е спасение, но го разбираме едва когато спрем да мрънкаме и се тюхкаме. Достоевски! Ти знаеш :)

не знам защо е изтрит...малко мудно отговарям тази вечер!:(

Не знам как ще завърши всичко - по Достоевски или по Булгаков, но много ми се иска да намерят покой /Булгаков, значи:)/!
Впрочем, аз за себе си открих упованието, докато се опитвах да и вдъхна куража да вярва, че щастието е възможно и зависи от нас!:)

Хм,не е Сливен.Ако не се заблуждавам,може и да излезем от един и същи град.
КОй знае....Подскажи,така или иначе,само аз ще се досетя.Тоя град го знаят малко хора:)

Напълно умишлено няма да уточнявам мястото, понеже града наистина е малък, а един ог героите - относително известен. Те и двамата не са чували за блогбегето, разбира се. Но не изключвам вероятността някой от блога да ги познае...само заради това.
Някога, по-нататък, ако си достатъчно търпелив, може и да споделя с теб къде живея.:) Ако все още съм в същия град, ще разбереш кой е!:))

Благодаря ти, tsanynka!:))

Разчитам на обещанието ти.Подозирам,че ше стане интересно,когато го намекнеш:)Всъщност трябва ли за целта да чета всеки твой постинг?:)

Нали не допускаш, че съм способнна да изнеса личин данни на други хора в сайт, където всеки втори е анонимен!:)

Only English!CAnte12 is my Skype find me