Когато се катери самотата по кривите стълби на звездния лабиринт много дълбоко потъват всички злоби и болки от предателства. Остава като откраднат страхът от яростния напор на всичко себично, което е посято във времето. От дълго взиране съзвездията засияват.

  Когато си простим, политаме и тежестта остава в черното.

  Когато се отдалечим  достатъчно, то става светла точка.

  Нима е важно, че не е звезда?

 

Баси тъпото

точно!...това ми е...

Хищник, не ми се спори!
Лека!

като поздравче, може пък и да е звездичка.....:)
http://www.youtube.com/watch?v=z7-12iJ8xTM&feature=related

прекрасно есе!...
Не знам дали разстоянията до звездите са по-големи от разстоянията между хората... :)

Чудесни мисли. Браво!

а е точно така, какво значение кой-какво-кога, щом се взираме катерим звезди;)

"Нима е важно, че не е звезда?" По важното е полетът на душата да е устремен към звездите !!
Прегръдка!

И аз като mt46 Поаздрави Тит!

Много ми хареса есето ти, Тит! В краткостта на словото се оглежда безкраят на полета. Към светлите точки!
Поздрав! :)

Навремето бяха мнооооого близо до нас, полегнали на тревата и не ти трябваше телескоп за да ги усещаш със сърцето си как пулсират на небосклона в приказните нощи, когато бяхме деца..;)

си толкоз мълчалива, Тит? Навярно си говориш със звездите?... :)

Виждам, че нещо ти е докривяло, сигурно има защо, дано да съм успяла да те развеселя днес.

и ако може по-добри. Усмихнат и слънчев уикенд!